Ново издание на знаковия „репортаж за баналността на злото“ за процеса срещу прочутия нацист в Йерусалим от Хана Аренд
Репортажът за баналността на злото „Айхман в Йерусалим“ е една от най-важните и влиятелни книги на XX век. Оригинално предадено като поредица от статии за „Ню Йоркър“, отразяването на сензационния процес срещу нацисткия функционер Адолф Айхман се превръща в епично платно, на което Хана Аренд, създала най-добрата научна теория за тоталитаризма, рисува смайващата историческа картина на Холокоста, на жертвите и на техните палачи. Както и на безпрецедентната възможност оцелелите от нацисткия терор да изправят на съд едно от основните действащи лица в нацистката машина за масови убийства и да поискат възмездие.
Отвличането на Айхман, укриващ се в Аржентина, от израелските тайни служби в началото на 1960 г. и изправянето му пред съда в Йерусалим разбунва целия свят и отваря отново тъкмо започналите да зарастват рани от Втората световна война. Процесът срещу него, завършил с очакваната смъртна присъда, продължава месеци наред, които Аренд отразява с внимание към юридическите детайли, допълвайки ги с пространен биографичен разказ за живота на Айхман и за ролята му в организирането на транспорта към лагерите на смъртта.
Преводът на български език е дело на проф. Тодор Танев, автор и на задълбочен предговор за значимостта на книгата на Хана Аренд в изследването на най-зловещите страници от съвременната история.
Книгата на XX в. за доброто и злото – една философска и екзистенциална тема на всеки век – приема конкретната си форма като „репортаж за баналността на злото“ вследствие на безпрецедентни исторически явления. За първи път злото атакува пряко човечеството, като прави опит чрез човешка воля и действия да бъде радикално изтрита от паметта на цивилизацията една цяла култура, да се смали пространството, за да бъде подведено под диктата на една субективна воля. Действието е подплатено от колосалното усилие по създаването на така необходима машина за унищожение, но дори и това не му придава каквато и да било логика. Авторката на книгата е и свидетелка, и потърпевша, и откривателка в науката на безпрецедентното явление, и активна негова изследователка.
През 1963 г. Хана Аренд казва, че е „мислила цели трийсет години за природата на злото“, т.е. искрата за цялото є занимание със злото на века е подпалването на Райхстага през 1933 г. (Grafton). Съвпадението не е случайно, защото става дума за първото проявление на тоталитарното зло, издаващо глобалните му амбиции. Аренд бързо разбира, че тя, като гражданка на Германия, но и на света, се среща със съвършено ново, принципно непознато явление, което по-късно осмисля като „тоталитаризъм“. То е различно от познатите автокрации и тирании с това, че е насочено срещу всички, а не срещу конкретно население. Аренд научава за Аушвиц през 1943 г., а веднага след войната до нея достигат слуховете за сталинския Гулаг. Тя е потресена не само от фактите, но и от структурната близост между тези две машини за смърт, чийто произход вижда в тоталитарната държава. Тоталитарното зло се превръща в тема на живота й.
Аренд пише за злото, тоталитаризма и лагерите не като жертва. Тя не може да стои пасивна поради чистата логика на предизвикателството: „Ако човек е нападнат в качеството му на евреин, трябва да се защитава тъкмо като евреин. Не като германец, не като гражданин на света, не като носител на човешки права“. Като философ тя изследва от очевидна интелектуална дистанция събитията и феномените, което прави преценката за тях възможна. Според нея „терорът неумолимо парализира всичко, което се надгражда над първата реакция от неговото съществувание – стоенето извън сянката на терора спомага въобще да се мисли за него“, чрез което става възможно изграждането на научния факт. Иначе е невъзможно да се изрази терорът чрез категориите на това, което има смисъл в човешкия свят, като се говори без дистанция за опита на затворниците на едно нечовешко общество. Оцелелите от ужасите, дошли обратно в човешкото общество, проявяват склонност генерално да объркват кошмара с реалността и да материализират демоничния свят на лагерите.
Случаят на Айхман я достига две десетилетия след като е научила за Аушвиц. Този прецедент є създава необикновена възможност да изпита облекчение, че е разбрала най-после корените на злото в тоталитарното управление. За Аренд историята с Айхман и процесът срещу него са особено важни с това, което разкриват за природата на тоталитаризма и дефектите на правосъдието срещу него. Правосъдието се оказва неспособно да изгради за толкова кратко време необходимото базово законодателство, тъй като не може да се опре на исторически прецеденти. От друга страна, то не може да стои в позиция на изчакване – виновните трябва да бъдат наказани. Но как?
Аренд не е против следвоенните процеси. Тя обаче не приема намесата на политиците в правосъдието, шума на външни фактори като обществено мнение или чувства. Освен това Хана Аренд е против подценяването на уникалния обект, който всъщност бива съден в лицето на своите представители – тоталитаризма, чрез свеждането му до „обикновени“ военни престъпления или ограничаването му до „престъпление срещу еврейския народ“. Тоталитаризмът произвежда зло, което е насочено срещу човечеството, макар да е извършено главно срещу евреите.
Книгата предизвиква както фурор, така и скандал. Интелектуалната и леко дистанцирана позиция на Аренд не е нормална за първите две десетилетия след Втората световна война и Холокоста. „Айхман в Йерусалим“, издадена първо не като книга, а като поредица репортажи в „Ню Йоркър“, чийто пратеник в Израел е Хана Аренд, предизвиква сериозни недоволства преди всичко сред американското еврейство. И до ден днешен главно в САЩ има хора от по-възрастното поколение, които се чувстват обидени от откровенията на Аренд. Разбира се, всеки факт има своето обяснение. Интересно, че сред оцелелите в Израел чувствата във връзка с тази книга са по-различни. Тази тема е любопитна и поучителна, поради което ще бъде засегната по-долу. Много от недоразуменията се дължат на това, което Аренд остро критикува. Въпреки кристално ясните положения в книгата, има хора, които я четат както дяволът евангелието. Всъщност основната задача на Аренд изобщо не е да ни разказва за Холокоста или Айхман, книгата є е за нас самите. „Айхман…“ е книга, която ни среща с много въпроси, повечето от основно значение не само за евреите, но и за съвременната цивилизация и не само за нея, а и за собственото ни място в тази цивилизация.
Книгата, по признание на Аренд, е писана в състояние на „непрекъсната еуфория“. Тя би могла евентуално да не я напише, но не би могла да я напише по друг начин. „Айхман“ е съвсем различна от всичките є други книги, пълна е с ирония и носи конфликт. Еуфорията, бързината, спонтанността преливат от текста. Причината за това е проста, обяснима и човешка. „Репортажът за баналността на злото“ е всъщност викът „Еврика!“ на своя създател. Случаят „Айхман“ кристализира цялото разбиране на Аренд за тоталитаризма, коригира го и го свързва с историческата емпирия. В този смисъл както Хана Аренд, така и всички нейни читатели имат всъщност щастливо попадение.
