Автографът е сравнително късно заявило за себе си явление в битието на българската художествена литература, в практиката на нейните автори и читатели… През последните десетилетия на XIX и първите на XX век автографът намира широко присъствие и под формата на дарствени надписи върху лични, семейни и общи фотографии — явление, почти изцяло отпаднало в наше време. В писателските среди и общувания с читателите то обаче добива най-отчетлив, институционално лигитимиращ го характер и в наше време се радва на отвоюван статут и популярност, на завидни количествени показатели.

Настоящата книга онагледява пътя, който изминава автографът в българската литература от XIX век до наши дни. Изданието е своеобразна „антология“ — в изложението се вписват прояви с дарствени текстове от Възраждането (ок. 80—85 бр.), от следосвобожденско време (над 50 бр.), над 700 — свързани с литературния живот от втората половина на XX и началото XXI в. Намират място и кратки статии, посветени на отделни автографи (сред тях от Христо Ботев, Сава Доброплодни, Васил Ст. Берон, д-р Кръстев и др.).