Книгата разкрива как българските средновековни владетели са използвали брачната институция, за да създават договорени роднински връзки със съседни владетели и така да търсят решение на политически проблеми. През Средновековието не съществувала разлика между лична и обществена собственост на владетелите и затова те се отнасяли към делата на държавата си като към семейни дела. Така междудържавните отношения на практика се превръщали в отношения между личности. Затова сродилите се чрез междудинастичен брак владетели се надявали, че доверието, особеният вид лоялност и субординацията, които характеризирали според тях семейните връзки, можели да бъдат използвани, за да се противодейства на владетелите извън новосъздадената семейна общност. Така умелото създаване на междудинастични роднински връзки станало един от ключовите елементи в средновековната политика в Европа и в частност на Балканите. Българските владетели сключвали дипломатически бракове с управленския елит на Византия, Сърбия, Унгария, Латинската константинополска империя, Влахия, „Печенегия“, Босна, Златната орда и Османската империя. Броят на всички осъществени и неосъществени брачни съюзи в историята на българската средновековна брачна дипломация е близо 60, което е почти половината от всички известни ни договори, сключвани от тогавашните български управници. Това само по себе си говори за значението, което са придавали на брака като средство за скрепяване на политическите договорености.