Българинът и днес, преди да посегне сутрин към хляба, протяга ръка към вестника. Не от добър живот. Неволята го е научила, че съдбата му тук, на Балканите, твърде много зависи от „голямата политика”. Тази пристрастеност към политиката и вестника е станала едва ли не черта от националния ни характер, влязла е в кръвта ни. И едва ли ще изчезне, докато трябва да оцеляваме „напук на историята”, както казва Райко Алексиев.

Затова – за добро или за лошо – ние сме „вестникарска” нация… А дали ще оцелеем, зависи и от това, какво ще впишем днес и утре в българската книга на словото.

Тази българска книга на словото е най-главният учебник по журналистика, нашите бележити предшественици са най-добрите ни учители и по професионално майсторство, и по гражданско поведение.

Всеки от вас, млади колеги, би трябвало да живее с амбицията не само отлично да познава тази българска книга на словото, но и да остави в нея свой знак, своя дума, свое изречение, а защо не и цяла страница?

Казано е: „Кой, ако не ти, кога, ако не сега!”