В сърцевината на тази книга са две исторически събития – Голямата война (темата на Приложението) и нейният Парижки мир (предметът на основния текст), които се превръщат в свързаността си (както показва и неотделимостта им в книжното тяло) в загадката, която и след сто години, според авторката вълнува и надхвърля поколения, протягайки се върху бъдещето ни. Факти и обстоятелства, които се тематизират и проблематизират във въведението на настоящата книга, което поставя в центъра си протестите срещу Паметника на Франция, в центъра на Белград, за да изследва как “те след 1999 г. до 2018 г., в политическата си динамика и прояви на траур, отразяват емоционалния градус в политическото напрежение между днешна Франция и Сърбия”; а зад него прозират емоции със стогодишна история, но не и давност.
Изследвайки и другия контекст на Мира – чувствата, страстите и настроенията, авторката с едно съучастническо намигване ни показва как войната засенчва въжделения мир. И убедително доказва защо всъщност афективният обрат в дипломацията и политиката започва не в края на XX и началото XXI век, а още в края на XIX век – обратът, чийто симптом са тези два феномена (войната и мирът, който не успя да я приключи), доколкото тъкмо тяхното друго, афективно, наследство все така не се разгадава.
Анализирайки дипломатическо действие на Третата Република към двете славянски държави на полуострова – България и Сърбия, за времето от Солунското примирие (септември 1918 г.) до закриването на Мирната конференция в Париж, практически състояло се с разпускането на Върховния ѝ съвет (януари 1920 г.), книгата разкрива как и защо се премества центъра на балканската ѝ политика от Османската империя към преструктуриращата се Средна Европа. Преструктуриране, в което обаче, ни казва книгата, се утвърждава една нова Европа – на стратегическата сигурност, и един нов оксиморон завладява дипломатическия речник и прониква в колективното въображение – стратегическата спрведливост. Новата утопия на Мира! В този контекст тя поставя и един от най-критикуваните текстове на Фройд – неговото писмо отговор на Айнщайн, публикувано в брошурата „Защо война?“, издадена през 1933 г. от Института за Интелектуално сътрудничество към Обединените Нации. А има ли е алтернативи тази Европа през 1919 – 1920 г.? – авторката търси отговори не само в заключението.
Книгата обаче получава особената си пълнота с едно добавяне, както звучи в превода си на английски език думата Приложение – никак неслучайно то е озаглавено “Многоликият образ на болката…, страданието…, мизерията…” и се радва на изтънчени дизайнерски решения. Изследвайки преживяната война през войнишки картички, снимки, дневници за всекидневния живот в окопите и тила – много от тях уникални, “с това добавяне” (фактически на още една книга), авторката продължава да “отваря процепа към другите исторически архиви – афективните, често писани “с кръв от сърцето”, буквално и метафорично”, както подчертава тя.
“Тъкмо тези драми са средата за политиките на паметта, политиките, които на свой ред са неотделими от контекста и на съвременната дипломация, както се подчертава с новото въведение на тази книга”, пише тя. И ако трябва да перефразираме думите и изказа ѝ, ще кажем, че Приложението всъщност е едно намигане към съвременната Политика и Дипломация, доколкото то се интересува от “онова друго там, където дипломацията се среща с най-голямото си изпитание: достойнството и честта на сякаш никога неживелите, които обаче са ни оставили важно историческо наследство, животите си като идеали, мечти, воля, падения, поражения, мъки, страдания, гняв и обида, но пожелали да бъдат и да ги има и след тях…”
