Всички дхарми (в това число и нирвана), се казва във философията на Изтока, са пусти (по природа), умът е създател и поддръжник на реалността. С оформянето на една личност (умоподдържана) тя започва да съществува в полето на общото с всичките си потенциални цели и амбиции според средата и културата, която я определя. На Запад се казва (като се визира феноменологията на Едмунд Хусерл), че нашето съзнание, доколкото има предел и интенция, винаги е съзнание за нещо, т.е. съзнанието е съзнание в голяма степен само като Аз, преживяващ видимостта. Настоящата монография прави опит, на първо място, да погледне на вече дискутирани теми през призмата на противоположностите. В така заплетената шарада от идеи тя тръгва от нишката за пустотата/нищото като важно понятие за Школата от Киото и продължава с нейните склонения при основните ´ представители: Нишида Китаро, Танабе Хаджиме и Нишитани Кейджи. В процеса на развитие на идеите, вложени в темата, и след двумесечен престой като практикуващ в Нагаока дзенджуку и изследовател към Университета в Киото пред мен се открои фигурата на друг, късен, спряган за представител на Школата философ – Куки Шюдзо.

В търсенето на общи символи в общуването Изток–Запад идеите на Куки са засегнати само контрастно, в частта зад стила ики, където той задава значения през призмата на собствения си опит в едната и другата култура. Тези негови размишления имат изненадващи прилики, по-точно с предложения метод за изследване, с този на Хайдегеровата „херменевтика” година преди „Битие и време” да бъде публикувана. В предложената перспектива текстът съдържа хипотези, свързани с въпроси като: как явлението съзнание се разгръща в опита да се съблече, а не облече в смисъл и как, облечено в своята аз-овост, се съблича, за да достигне истинския си смисъл; доколко тези различия имат своето съответствие в диалог на тема източна и западна диалектика на културните символи, при положение че в позицията на философията на Изтока стои идеята за нещо, което е пусто по природа; как една културна картография на идеи се развива през феноменологията (философия на преживяването) и би ли могло да се каже, че тя е и „философия на пустотата”. Монографията в крайна сметка е опит за първо по-цялостно представяне на Школата от Киото на българска почва.

Калинка Янкова е доктор по социология, антропология и науки за културата към катедра „Културология” („Теория на религиите”) към Софийския университет. Темата на дисертацията ´ е „Школата от Киото – „чистото съзнание” и „жизненият свят” в една „философия за пустотата”. Феноменологични прочити”. Интересите ´ са свързани с изследвания върху значения, символи и семантика на древните култури, цивилизации и техните изгубени езици; всичко свързано с вярвания, ритуали, религия, философия, феноменология и т.н.