“Дневникът на о. Александър неизменно поразява с широтата на своя обхват. От него ще бъдат увлечени и ценителят на литературата, и любителят на политиката, срещнал се с тънкостта на съжденията по най-различни теми, но това, което поразява най-много, е дълбочината на религиозното осмисляне на живота. Всички всекидневни, частни явления, всички многобройни впечатления и оценки са сведени до най-важното – до висшия смисъл, който е вложен още в Божия замисъл за творението. Така че над всички противоборства и огорчения, над цялата критика и изобличенията в дневника надделява една основна тоналност и това е радостта в Господа заедно с благодарността към Него.

В дневника са споменати много хора – учители от кадетския корпус, професори от „Св. Сергии”, приятели и наставници, колеги от „Св. Владимир”, студенти, познати, представители на всичките „три емиграции” -кръгът, с който общуваше о. Александър, бе изключително широк. Бяха му интересни всички хора. Той следеше събитията в Русия, радваше се на започналото там духовно възраждане, за което и сам допринасяше – с редовните си беседи по радио „Свобода” и разбира се, със своите книги. Последната си книга, Евхаристията: Тайнството на Царството, той писа направо на руски език – като дан на земята, която никога не видя, но която винаги смяташе за своя. И разбира се, дневникът позволява с очите на о. Александър да бъдат видени и неговите близки – съпругата му Уляна Сергеевна (в дневника той пише за нея така: „В събота Ляна става на петдесет! Цял един живот заедно – и какъв щастлив живот само!”), дъщерите Анна и Мария и синът Сергей (ето отново думите му: „Какви удивителни и добри деца ми е дал Бог”) заедно с техните семейства, брат му Андрей и много, много други.

Смъртоносната диагноза бе поставена на о. Александър през септември 1982 г. В продължение на няколко месеца в дневника не се появяват нови записки и едва на 1 юни 1983 г. о. Александър отваря дневника си за последен път. Тогава той пише за онази „висота”, до която го е издигналаболестта, за любовта и грижата на близките, за да завърши своя дневник с думите: „Какво щастие бе всичко това!” Шест месеца по-късно, на 13 декември 1983 г., обкръжен от близките си, о. Александър почина в своя дом в Крестууд. Последните думи, които произнесе ясно, бяха: „Амин, амин, амин”.”

Сергей Шмеман