Ратифицирането от Република България на Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи (ДВ, бр. 66 от 14.08.1992 г., обн., ДВ, бр. 80 от 2.10.1992 г., в сила от 7.09.1992 г.) дава силен тласък на реформи в българското законодателство, особено в областта на наказателния процес. Задължителната за страната ни юрисдикция на Европейския съд по правата на човека в Страсбург (Европейския съд) предпоставя реалното влияние на правораздавателната практика на този съд не само върху нормотворческия процес, но и върху съдебната практика на българските съдилища и органите на досъдебното производство.

В монографията е направен анализ на това влияние върху наказателно-процесуалната дейност, като паралелно са разгледани както промените в Наказателно-процесуалния кодекс, така и прилагането в съдебната практика на основните изводи от осъдителните решения на Европейския съд. Предмет на изследване е досъдебната фаза на наказателния процес, като на съответните места, по конкретни анализирани проблеми, е проследено и отражението им върху съдебната наказателно-процесуална дейност. Регламентираните в резултат на влиянието на доктрината за правата на човека нови правила в българския наказателен процес чрез поредица от изменения и допълнения на отменения НПК не само запазват мястото и значението си в действащия кодекс, но променят и системата на неговите принципи. Новите две основополагащи правила – централното място на съдебното производство и разглеждането и решаването на делата в разумен срок като основни ръководни положения имат съществено значение при тълкуването и прилагането на разпоредбите на НПК. След  обстоен анализ на практиката на Европейския съд и на българската съдебна практика в глава първа от монографията е изяснено съдържанието на тези нови принципи и са направени съответните изводи, които биха могли да улеснят както обучението в юридическите факултети, така и правоприлагащите органи.