В демократичната правова държава не съществува „държавно управление“ без участието на гражданското общество. То се състои от процедури, в рамките на които неговите субекти оказват контрол и влияние върху решенията, които вземат оторизираните държавни структури.
От друга страна, правното регулиране е особена правотворческа дейност, чиято същност е да се институционализира общообществената нормативна воля. И точно тук аз виждам пресечната точка между управление и регулиране: правото е средство за държавно управление. Управлението се свежда до ръководство на общодържавните дела в една правна рамка, очертана на първо място от Конституцията, така че всяко управленско решение се вписва в точно определен правен механизъм. Последният осигурява неговата реализация.
Ако трябва да перифразирам Тацит, то ще изтъкна, че колкото по-порочно е управлението, толкова по-порочно е неговото законодателство. При това под „управление“ аз разбирам дейността по изработване, прилагане и тълкуване на закона. Точно в този смисъл ще разгледам и принципа за разделението на властите, чийто юридически израз е управление на правото в самата държава. Тъкмо поради тази причина ще се опитам да опровергая тенденцията към създаване на лавина от законодателни актове, която сама по себе си подкопава доверието в закона. Ще отхвърля идеята като непродуктивна (изразът е на Джовани Сартори) да се управлява чрез законодателствуване. Или, както той пояснява: „това значи смесване на управление с приемането на закони“.
Впрочем тъкмо законодателният процес е пресечна точка и между политика и право. Тук моята теза ще бъде, че политическата програма на спечелилата (спечелилите) изборите партия (или коалиция) следва да се превърне задължително в законодателна програма. Само по този начин законът може да се разглежда като правов, т.е. съдържащ общообществена нормативна воля.
За да бъде едно управление „добро“ или „успешно“, то трябва да бъде преди всичко правнооправдано и правнообосновано. Оттук и квалификацията му като правилно. Така достигам до умозаключението, че държавното управление следва да бъде подчинено на принципи, закрепени в правото и на първо място в Конституцията.
Важно е да се отбележи, че в този процес често се налага постигане на компромиси. Те обаче трябва да бъдат на основата на избор между справедливостта в морален или правен аспект съобразно конкретни обстоятелства и условия. Не бива моделът на справедливостта да се избира на основата на компромис. В това именно се състои „изкуството“ на държавното управление. Консултациите и съгласуваността между участниците в дебатите е демократичната основа на всяко управление е една правова държава.
Управлението е легитимно, ако е в състояние да мотивира правните субекти да спазват законите, които пък от своя страна следва да отразяват тяхната воля и институционализират общообществения интерес.
