Монографията „Дяволът. Опит за реконструкция на фолклорния образ“ е сериозен труд с интердисциплинарен характер, крачка напред в проучванията на връзките между средновековен книжовен паметник и фолклорен текст. Въпросите за дуализма, богомилството и проникването на дуалистични елементи от високата в традиционната култура са особено актуални днес, във време, когато интересът към богомилството се засилва, но все още липсват добросъвестни научни изследвания, разкриващи следи от дуализъм в традиционните вярвания на православните християни по нашите земи.

Традиционната словесна култура е в центъра на изследването, а други текстове – митологични, литературни, философски, богословски, са включени в мозайката от представи, формиращи феномена, наричан най-често „битово християнство“ (или с предпочитания от авторката термин „фолклорно православно християнство“). Авторката е използвала като изворов материал над 100 публикувани в края на XIX – началото на XX в. в СбНУ текстове, определяни жанрово като „фолколорна проза“, т.е. легенди и приказки – една нелека задача за подбора и съвременната класификация, като се вземе предвид неясното жанрово определение на ексцерпираните за изследването наративи, наричани от старите поколения събирачи на фолклорен материал „приказки“ – за зли духове, мъртъвци, черковни лица и явления“.

Друг важен проблем, засегнат в изследването, е свързан с влиянието на преводната и българската неканонична литература върху фолклорната словесност. За разлика от високата богословска и канонична книжовност апокрифите изграждат един свят с богата образност, повлиял върху устната словесност и имащ немалка роля в процеса на изграждане на образа на дявола в традиционната култура.

В приложението са публикувани анотациите на 102-те фолклорни легенди и приказки, анализирани в основния текст на монографията. Това е важно допълнение, което – от една страна – помага на читателя да си създаде собствена представа за образа на злото, а от друга – дава му възможност да следи по-добре теоретичните разсъждения на авторката. Легендите и приказките са анотирани и предадени на съвременен български език, а не с диалектните особености на публикувани преди повече от 100 години текстове – една сполучливо избрана стратегия, даваща възможност за рецепцията им сред един по-широк кръг от читатели.