Етногеографското познание се заражда още в Древността (средата на I хилядолетие пр. Хр.), когато се заражда и научното познание въобще. Названието на тази област от научното познание произлиза от три гръцки съставки: “етнос” (народ), “гео” (земя) и “графос” (описание). В буквален превод Етногеография означава описание на народите на Земята.

Още от Древността е съществувала тясна връзка между географията и етнографията, защото културните особености на различните общности от хора са били обект на интерес, наблюдение и описване от страна на древните географи. Същевременно този интерес се е запазил през вековете и това се дължи на факта, че винаги географският фактор и особеностите на територията са оказвали силно влияние върху процесите, протичащи постоянно между етносите и вътре в тях. Географската среда фактически е била и е среда за развитието на човешкото общество (Анучин, 1982). Както казва Лев Гумилев (2002), “природната форма на съществуването на вида Ното 8ар1еп8 е етносът, и различията между етносите се определя не от расата, езика, религията, образоваността, а от стереотипа на поведение на хората, което се явява висша форма на активната адаптация на човека в ландшафта”. От това следва, че изучаването на етносите е и географска проблематика. От друга страна, човекът оказва постоянно въздействие върху природата поради обществената необходимост, а не само поради личните му нужди. Човешкото общество де факто винаги е било и ще бъде специфична част от природата. Въздействието на природата върху човешкото общество се проявява както в пространството (хорология), така и във времето (хронология). Единството между хронологията и хорологията е неоспоримо доказано през вековете и то оказва въздействие върху хората и днес по три основни начина:

– чрез естественото изменение на географската среда, което личи най-добре при заледяванията и топенето на ледовете;

– чрез влиянието на различията в териториалните комплекси на географската среда;

– чрез влиянието на еднообразието на географската среда върху нашите прадеди, които са обитавали продължително време една и съща територия.

Хората винаги са били принудени да се приспособяват към географската среда, срещайки се постоянно с нови нейни компоненти. Този процес на постоянна адаптация първоначално е имал 2 противоречиви тенденции: чисто биологично приспособяване към природните условия, които слабо са се променяли в Древността; приспособяване към промените в природата, предизвикани от самите хора и по-конкретно от техните обществено необходими дейности.

В крайна сметка адаптацията на хората към природната среда винаги е имала видими последствия, които са изразени в куртурните особености на човешките общности, живели при различни природни условия.

Петър Славейков