Като американски евреин, аз израснах, мислейки за себе си като за обект на толериране. Едва много по-късно осъзнах себе си и като субект на толериране, като действащ човек, призван да толерира другите, включително своите събратя евреи, чиято идея за това, какво означава да си евреин, бе радикално различна от моята собствена. Първоначалното ми усещане за Съединените щати като страна, където всеки един трябва да толерира всеки друг (формулировка, която ще обясня по-късно), беше изходната точка на това есе. Тя ме отведе до разсъждения над начините, по които другите страни са различни, и само понякога нетолерантно различни. Не целият свят е Америка!
Да толерираш и да бъдеш толериран е донякъде като Аристотеловото да управляваш и да бъдеш управляван: това е работата на демократичните граждани. Не мисля, че е лесна или маловажна работа. Самото толериране често бива подценявано, сякаш то е най-малкото, което можем да направим за нашите събратя, най-минималното от техните права. В действителност толерантността (нагласата) придобива много различни форми, а толерирането (практиката) може да бъде уредено по различни начини. Дори и формите на най-неохотно проявявана толерантност и най-несигурните уредби за проява на толериране да са много добри неща, доста рядко в човешката история те изискват не само практическа, но и теоретична оценка. Точно както другите неща, които ценим, трябва да се запитаме кое поддържа толерирането, как действа то: това е главната цел на това есе. Тук искам само да посоча онова, което се поддържа от толерирането. Толерирането поддържа самия живот, защото ние често се преследваме до смърт, а също така то поддържа съвместния живот, различните общности, в които живеем. Толерирането прави възможно различието; различието прави необходимо толерирането.
Не е задължително защитата на толерирането да бъде защита на различието. Тя може да бъде, и често не е нищо друго освен, една аргументация, изхождаща от необходимостта. Но тук пиша с изключително внимание към различието, макар и да не разглеждам всеки негов детайл. В социалния, политическия и културния живот, аз предпочитам многото пред едното. В същото време признавам, че всеки режим на толериране трябва да бъде своеобразен и унифициран до някаква степен, способен да предизвика лоялността на собствените си членове. Съвместното съществуване изисква политически стабилна и морално легитимна уредба и това също е въпрос на ценност. Можем да си представим, че съществува една-едииствена най-добра уредба измежду всички възможни, но аз съм склонен да се съмнявам в това твърдение; ще посоча моите аргументи срещу него във Въведението. Във всеки случай ще се опитам само да предложа описание на някои от възможностите, а след това анализ и защита на една от тях, която изглежда най-добрата за нас, тук и сега, американците, на прага на XXI век – онази възможност, която най-подобава на нашата актуална множественост, като и дава сила и подкрепа.
