Свикнали сме да откриваме в миналото истории и образи, които потвърждават нашите представи, надежди и страхове. Историята произвежда различни разкази – от това, което вече е минало, до нас достигат откъслечни, слаби и силни гласове
Текстове от различни години.
Свикнали сме да откриваме в миналото истории и образи, които потвърждават нашите представи, надежди и страхове. Историята произвежда различни разкази – от това, което вече е минало, до нас достигат откъслечни, слаби и силни гласове. Те се наслагват в хаос от звуци с картина, в която всеки открива това, което го интересува. Често се двоумим доколко е възможно да се даде адекватна картина на миналото? Дали историята наистина е гоблен, в който всеки се взира в своето малко парченце, както твърди Торнтън Уайлдър.
Една историография е силна тогава, когато открива нюансите, вижда контекста, признава различията, дори ако вътрешно не ги одобрява. Нейният поглед трябва да достига отвъд стереотипите и героичните легенди. В миналото няма само бляскави победи и унизителни поражения. В рутинната си работа историкът се сблъсква с предубеждения, предразсъдъци, пропагандни клишета. Достигането до тяхната същност предизвиква много въпроси.
Някои от тях са оставили следи в текстовете, събрани в тази книга:
Възможен ли е друг разказ за историята на войните от 1912 – 1913 и 1915 – 1918 г.?
Кой е другият за нашите предходници от годините между двете световни войни?
Каква България си представят старите и младите авторитаристи?
Защо “прелитаме” над темите за режима от 1934 – 1944 г.? Защо фашистите не дойдоха?
С каква оптика трябва да се наблюдава историята на леви и десни тоталитаризми?
Кой съставя и за кого се отнася тайният разказ от епохата на комунизма?
Кои са силните и слабите места на съвременната българска историография?
