Тритомникът „КАК РАБОТИ ЛИТЕРАТУРНАТА ИСТОРИЯ?“ събира писани през последните десет години студии, статии, етюди, очерци, есета, посветени на проблеми, стилови насоки, тематични доминанти, персоналистични проявления от (предимно) българската литература и литературна култура. Те защитават един възглед за литературната история, който оспорва безалтернативната свръхзначимост и непоклатимост на „големия наратив“, пледира за самостойността на добре сътворените литературноисторически сюжети – дори и ненамерили място в този „голям наратив“, за необходимостта да се практикува литературноисторическият реконструктивизъм, както и едно „въвлечено литературознание“, знаещо и вълнуващо се и от ходовете на сегашната литература дори когато размишлява за предишните десетилетия. Текстовете са разпределени в сложно композираните томове в зависимост от типологията им – в том първи това са обзорни литературноисторически сюжети, които прекрачват периоди и граници на школи и тематични направления; в том втори – „Литературноисторически персоналистически сюжети“, са включени текстове за личностното творческо авторово осъществяване, включително и за съграждането на литературни личности в персоналистическите времена; в том трети – „Сюжети на литературноисторическото утвърждаване“, са представени ходове и стратегии на личностно или на груповско (на „школа-та“) литературноисторическо утвърждаване, както и работата на най-значими български критици и литературни историци в тази насока. Специални раздели са посветени на „възвърнати“ за историята писатели (най-често „отстранявани“ по идеологически причини) и на съвременни „трудноопределими“ писатели със „закъсняващо утвърждаване“. В томовете са обособени цикли статии, като така се свързват по сходство и друг тип близости по-нагледно литературни личности и тематични насоки. В духа на въвлеченото литературознание навсякъде се посочват времето на написването на текстовете, обстоятелствата на представянето им и първи публикации.
Вторият том – „ЛИТЕРАТУРНОИСТОРИЧЕСКИ ПЕРСОНАЛИСТИЧЕСКИ СЮЖЕТИ“, е композиран в две книги, като в първата за предговор стои голямата студия от 22 глави „ЛИТЕРАТУРНИЯТ ПЕРСОНАЛИЗЪМ“. Тя представлява цялостен енциклопедичен обзор на персоналистическата проблематика – от явяването на самия термин и формирането на съответните национални персоналистически философски школи, с разкази за „предшествениците“ в периодите на ранната модерност, до същинския литературен персонализъм и цяла поредица от сродни социокултурни явления. В основната част на тома са най-важните български литературни личности – от Ботев и Вазов, през писателите на кръга „Мисъл“, както и Дебелянов, Сирак Скитник, Николай Райнов, Йордан Йовков, Димитър Талев, Димитър Димов, до цяла голяма поредица от търсещи своите персоналистически осъществявания съвременни поети и белетристи. Студии и етюди са посветени на писателите дисиденти Георги Марков и Атанас Славов, на алтернативните трима големи поети от късната социалистическа епоха – Николай Кънчев, Константин Павлов, Биньо Иванов, на разгръщащите стратегиите на „стоическата нормалност“ поети Иван Цанев, Екатерина Йосифова, Борис Христов, Иван Методиев. Специален акцент е сложен върху генеалогията на „принцовете на поезията“ – „тъмният“ Иван Пейчев и „светлият“ Христо Фотев. Разказани са сюжетите на любовта/любовното – при Елисавета Багряна и Яна Язова–Александър Балабанов до Мирела Иванова и Едвин Сугарев. Тук са и етюдите за романистите Владимир Зарев, Емилия Дворянова, Теодора Димова. Фокусирано е вниманието върху новата политическа поезия на Пламен Дойнов. Като финален цикъл имаме три апологии – на Историята, направена от един литературен историк, на Поезията и едно апологетическо „четене“ на Америка, също в персоналистичен дух.
