“Няма ако! Ако в София го нямаше Руският паметник, трамвай номер 5 щеше да върви направо.” Градски фолклор от 60-те години на ХХ век. Тази книга е за това как трамваите на българското кино се сблъскваха челно с паметника на догматизма и инструктираното мислене, монолитно застанал на пътя им. Повечето го заобикаляха, разтоварвайки голяма част от непозволения багаж. Онези, които не приеха компромиса, стигнаха до зрителите едва след като вятърът на промените отвя паметника – 20 или 30 години по-късно. Е, какво че са закъснели, нали са стигнали, ще кажат някои. Отговор на този въпрос дават дори само три случайно избрани примера от изобилно срещаните в книгата. За това как впечатлилото журито в Кан художествено решение в съветския филм “Летят жерави” вече е било открито от Бинка Желязкова в “Животът си тече тихо”. За това как по времето, когато още не се говореше за “филми без интрига”, сценарната комисия спря “Летището” на Валери Петров. За това как на Рангел Вълчанов не бе позволено да заснеме “Лачените обувки на незнайния воин”, година преди Фелини да представи “Осем и половина”, за да бъде обвиняван 17 години по-късно, че плагиатства от италианския си колега. И така, не “какво би станало, ако…”, а “как стана това…” е темата на тази книга. На въпроса “какво би станало?” ще си отговорят читателите, пише авторката Неда Станимирова.