Религията според Корана не може да е социална идентичност. Тя обхваща всекиго и всички, тъй като съдът в отвъдното е както несъмнен и неизбежен, така и общ за всички хора. Наричайки последователите на Мухаммед мюсюлмани (самоповеряващи се на Бога), Коранът изисква от тях да отслужват молитва, да раздават милостиня, да вършат праведни дела. Но същото са възвестявали, според Корана, и предхождалите го пратеници, поради което на последователите им не се отрежда непременно статутът на немюсюлмани.

Коранът не призовава към „разделянето на религията”, защото тя за него е богоугодна активност, за чието извършване човекът е естествено предразположен. Да си искрен и всеотдаен в религията – ни казва Коранът – означава да постъпваш, както Бог е заложил в теб. Това ще рече да си в съзвучие с вселената, която е устроена така, че повечето от елементите й да Му се поверяват, изначално лишени от волята да Му се противопоставят. Може би единствено на човека се дава изборът да живее или да не живее според механизма, по който функционира вселената. А съдържанието на този механизъм е самоповеряването на Бога (ислямът). Ето защо религията не може да бъде разделяна; възможно е само хората да се разделят заради нея.

Религията в Корана е една, тъй като той я представя като органично съответствие на начина, по който е устроена вселената. Създателят й е един, поради което и механизмът, по който тя функционира, също е един. Човекът може само да припознае този механизъм, да се присъедини към него и да го спазва в живота си, да не го спазва или да го спазва погрешно и непълноценно. Затова в съгласие с Корана религията е или естествена и правилна, или погрешна.