Политически спомени на един не-политик

„Всеки век си има своето средновековие“ – беше казал Станислав Йежи Лец. Нашето – в двадесетия – продължи близо половин век. А самият му край ни се привидя като възраждане. Само не зная дали разбрахме какво точно се възражда…

Основната причина да завърша политическите си спомени в края на века, е настъпването на качествено различен период: политическото някак изчезна и се привидя като месианизъм. Появиха се цар, генерал и множество дребни спасителчета, всеки от които се кълнеше, че „не е като другите“. И си ги избирахме.

В новия век продължих политическия си живот вече не като участник, а като електорална единица. Обаче напоследък не ми се иска дори да гласувам.

Промяната я разбирам като промяна на модела, а не само на хората. Освен това смятам въпроса „Какво да се прави?“ по-важен от въпроса „Кой е виновен?“. „Какво да се прави?“ не пита никой – нито в този, нито в миналия век. И така си крачим към някаква демокрация, въплътена в заплашително вдигнат юмрук. Крачим си и към следващото възраждане, за което ще пише спомени някой друг…