Обект на изследване в настоящия труд са магическите практики в българската народна медицина, известни под общото наименование баяния. Териториалният обхват е Югозападна България и по-точно съвременната административна Благоевградска област. Югозападна България е перспективна за изследване на архаизми във фолклора, заради географското разположение на селищата. Голяма част от тях, особено тези по долината на р.Места, са отдалечени и откъснати от градовете, което дава възможност да се документират и днес интересни обичаи и празници, както и магически практики от народната медицина.

Баянията се практикуват активно в Югозападна България до средата на XXвек, когато научната медицина започва да става по-достъпна. След налагането и́ те не изчезват. Продължават да се практикуват предимно в по-малките населени места, но репертоарът от лекувания се стеснява. В наши дни се срещат баячки, лекуващи предимно уплах и урочасване и по-рядко други заболявания.

Баянията са едни от най-консервативните обреди от българската традиционна култура. Предпоставка за това е изискването да се запази в тайна магическото им слово, което, за разлика от ритуала, остава “скрито” неразбрано от болните, потърсили такъв тип лечение. Освен това баянията са достъпни само за ограничен кръг от хора, което също допринася за запазването им като “тайно знание”. Умението да се лекува чрез баене се придобива след посвещаване по права линия – предава се от майка на дъщеря или от баба на внучка и в по-голямата част от случаите остава в семейството. Баячката още приживе избира своя заместница и в определен момент и́ предава уменията си. В голяма част от случаите това става тогава, когато действащата баячка прецени, че е твърде стара или болна, за да лекува или когато получи знак, че трябва да спре.

Веднъж започнала практиката си, новата баячка лекува по модела на своята предшественица. Той се спазва стриктно и не се променя, защото се счита, че точното повторение на магическата практика е от особено значение…