Може да се каже, че творчеството на акад. Димитър Михалчев, най-известният български философ между двете световни войни, е до голяма степен познато в неговата съвкупност на интересуващата се от философски четива публика. Казвам „до голяма степен”, защото има две изключения. Едното е отдавна известно, макар и да не представлява изключение в разглеждания тук смисъл на познатост. Това е първата книга на Димитър Михалчев, излязла през 1909 г. на немски език със заглавие Philosophische Studien, и която не е преведена на български език в своята цялост. Второто изключение са неговите записки по метафизика.

Наскоро попаднах случайно на тези записки. Подвързани са чрез зашиване във формат на стандартно книжно тяло и са напечатани на машина. Обемът на така сглобената книга е от 152 страници. Страниците обаче съдържат по 45 реда, което означава, че ако текстът на записките се трансформира в стандартни машинописни страници (и се отчете в машинописни удари малко по-късата дължината на реда), обемът му би нараснал на около 200 страници.

…

Текстът на записките не е снабден с изведено Съдържание, но в него са разположение вътрешни тематични заглавия. Това са: “Увод”, “Неоплатонизма”, “Християнска метафизика”, “Проблемата за световната вещ”, “Светът като телесна и душевна действителност”, “Проблема за същината на света”, “Материализъм”, “Монизъм”, “Спиритуализъм”, “Проблема за субстанция и вещта”, “Що е душа”, “Метафизиката на Канта”.