УВОДНИ ДУМИ И БЕЛЕЖКИ

«Всяка наука би могла да нанесе вреда на всеки, който не е постигнал истинската наука — тази за доброто и добродетелта.»

Монтен

Това е етиката, науката за морала, чието име произлиза от гръцката дума «етос». Вече по времето на Аристотел е налице представата, че етосът, т. е. нравите и обичаите, респ. добродетелите и пороците, достойнствата и недостатъците на хората и народите се формират в тяхното съвместно жилище и общежитие, в границите на трайно установен обществен ред и нравствен порядък. Терминът «етика» се употребява от него за пръв път като синоним на учение за етоса. т. е. за нравствеността, като първична жизнена форма и лице на морала. Стагирит утвърждава понятието «етика», като му придава категориален философски смисъл. В това си значение терминът «етика» се среща не само у древногръцките стоици, Епикур, Лукреций Кар и Плутарх, но и в съчиненията на римските стоици. На латински се утвърждава терминът «ейнса» в смисъла, който се употребява и днес. Етиката се обособява като своего рода морална или «практическа» философия. Оттогава до ден днешен нейният предмети задачи, понятийно-категориален апарат и език остават по принцип едни и същи, разбира се. с по-нататъшната им спецификация и диференциация, задълбочаване и развитие.

В етиката като философска наука не се прави почти никаква разлика между морал и нравственост, с изключение на Сократ и Хегел. В ежедневието хората отъждествяват понятията «нравственост», «морал» и «етика». За тях думите: «етично», «морално» и «нравствено» се употребяват като синоними. Но още по-несъстоятелно е, че самите етици или морални философи слагат знак на равенство между понятията, респ. явленията, «морал» и «нравственост». Това е най-малкото неточно и погрешно. Наистина, от методологическа гледна точка е необходимо да се прави тънко разграничение между тях. За нас етиката като философска дисциплина е призвана да изучава не само явленията на морала, но и на нравствеността. Първо, това са първичните жизнени и традиционни форми и лица на емпирическата нравственост, каквито са нравите и обичаите, добродетелите и пороците, елементарните нравствени правила и прости норми на справедливостта или начала на човечността, като закони на човешкото общежитие, съставляващи етоса на етноса, неговите нравствени ценности и устои. Второ, това е моралът в собствения смисъл на тази дума, като рефлексия на нравствеността.

Всеки морал във всяка епоха не просто отразява света такъв, какъвто е, но поставя и въпроса за света такъв, какъвто той още не е, но може и трябва да бъде. Другояче казано, този проблем представлява своеобразна конкретизация на кардиналния философски въпрос за отношението на мисленето към битието, на съзнанието към материята. Но зад този въпрос, който има не само онтологически и гносеологически, но и нравствено-културен, респ. екзистенциален смисъл, стои фактически отношението на човека към света, тъй като светът включва човека като одухотворена, разумна, волева и дейна част. Това ще рече, че въпросът за мярата на доброто и злото, на всички морални ценности и явления – това е възлов светогледен и културен проблем.