Изследването е провокирано от отсъствието на обобщаващи трудове, отразяващи достиженията на българската монументална архитектура и живопис в периода на големия разцвет от средата на XVI до към първата половина на XVII в. Териториалният обхват на проучването се определя от самите паметници. В Западна България са запазени десетки църкви и манастири, за част от които все още липсват публикации. Географски те влизат в границите на Кюстендилски, Софийски, Видински и Никополски санджак. В църковно-административно отношение спадат към диоцезите на Охридската архиепископия и Печката сръбска патриаршия, преди Софийската и Видинската митрополия, да преминат под опеката на Цариградската патриаршия около първата половина на XVII в. (Снегаров 1932а, 3, 157-158, 174-176; Тодорова 1997). Това обуславя стиловите различия характеризиращи изкуството развивано в диоцезите на трите църковни организации за времето XVI-началото на XVII в. Хронологическите рамки на този труд (XVI-първата половина на XVII в.), са съобразени с промените настъпили в християнското изкуство на Балканите след трайното установяване на османската власт (Мутафчиева 1962, 34-35; Радушев 1995, 188). През XVl. църковната архитектура и монументална живопис в Западна България продълават да следват традициите на доосманската епоха. Ктиторите все още са представитена местната аристокрация и висшето духовенство. Живописта е подчинена предимно на принципите на късното палеологово изкуство, чиито традиции са определящи за стила на македонските майстори и зографите от т.н. „костурски художествен кръг”.