В самото навечерие на предстоящата 500-годишнина от рождението на Пиер дьо Ронсар (1524-1585) не беше особено ясно дали в България ще бъде сторено поне нещичко за „опресняването” на културната памет за емблематичния френски поет. Ако се вторачим в пълзящата амнезия не само за личностите от световната, но и от българската история, литература и изкуство, отговорът би бил по-скоро „не”…

Слава Богу вече не е така, тъй като в ръцете на любознателния, все по-взискателен читател, е новата книга на д-р Александър Стойков, посветена на българските родови корени на интелектуалния и духовен „лидер” на знаменитата „Плеяда” на френските поети. При това книга, в която не са търсени самоцелни сензации – напротив, проблемът за българските предци на Ронсар е поставен на научна основа, подплатена с някои нови и убедителни аргументи.

– Из книгата

***

„Прародителската привързаност не е избледняла от разкриването ѝ в елегията към Бело, чак до смъртта на „принца на поетите” 30 години по-късно. Можем да си представим този въздействащ апогей от легендарната история за основаването на рода Ронсар във Франция, който е бил разказван в тесен семеен кръг и предаван от поколение на поколение край камината в Посониер.

За Пиер тази величественост не заглъхва, въпреки че през цялото време той, както и неговият баща Луи, са били членове на френския кралски двор и са били в непрекъснат контакт с френските крале. Ако целият блясък на френския кралски двор не е успял да помрачи тази легенда, можем да си представим великолепието на нейната „красива светлина”, която продължавала да украсява очите на умиращия монах Пиер.”