В центъра на изследването е един важен аспект в отношението право – религия, а именно светското и свещеното. Този проблем е разгледан в рамките на християнската религия и формираната на нейна основа правна цивилизация. Дълго време святото и светското са две страни на нормативния ред, създаден чрез религията и олицетворяван от църквата. Текстове от Библията доказват, че идеята за закона е обща: той се раздвоява на закон, който регулира общението на човек с Бог, и на закон, който урежда човешките дела.

От тази гледна точка са анализирани предписания от Стария и Новия Завет. Постепенно правото се отделя от религията, а в редица случаи се конкурира с нея и се противопоставя на нейните догми. Модерното право е светско право, но в него, както и в правосъдието има сакрални черти и елементи. Такива откриваме в някои правни норми и институти, в правни конструкции и теории. Развитието на правото като светско явление не го лишава от ореола на някаква святост, без обаче да се противопоставя на неговата рационалност. Правото не се отказва да търси легитимност, която надхвърля властното му обосноваване. Концепцията за правовата държава с присъщата ѝ черта – човешките права – изпълнява такава роля. Тази концепция се превръща в нещо като „светска религия“ на правото.

В правото проникват както ценности, някои от които първоначално се свързват със свещеното, така и цели, които са присъщи на светската му природа. Отношението към сакрализацията на правото и правосъдието е една от основните линии, по които могат да се разграничат различните възгледи за правото, включително в днешно време. Отликите между правото и морала, включително религиозния, не изключват възможността, дори позволяват, черпейки вдъхновение от текстове на Новия завет, правото да става по-хуманно и все повече да се социализира.