Да се пише в полето на библиотечната история в настоящия момент, когато нейният обект е в процес на множество технологични трансформации, е инициатива, насочена преди всичко към самата общност на библиотечните и информационните специалисти. Вглеждането в нея става по-наложително в моменти на нестабилност и усещане за липса на устойчива посока — засилвани у нас и от обстоятелството, че за голяма част от българските библиотекари не е достъпно вдъхновяващото въздействие, което носи богатата чуждоезикова литература по темата за бъдещето. Всъщност историята на библиотеките показва, че разклащането авторитета на установените ценности, би могло да се окаже пагубно за институции като тях, във вида, в който ги застигат поредната вълна в еволюцията на комуникационните посредници и новият контекст, явяващ се неин носител. И все пак знаем, че от най-старите запомнени времена, в които ги е имало и до днес, библиотеките са показали своята забележителна устойчивост и адаптивност.

Специалните библиотеки в нашата страна от края на ХІХ и първата половина на ХХ век твърде често изобщо отсъстват от панорамната перспектива, до която се домогват няколкото автора библиотековеди през целия ХХ в. и до сега. За тях официална статистическа информация никога не е събирана системно и дейността им остава в значителна степен скрита. При това състояние на проучванията настоящият труд си поставя като крайна цел очертаването на основните параметри и на значението, което специалните научни библиотеки имат от една страна в историята на българската научна инфраструктура, а от друга да се проследят връзките им с останалите видове библиотеки, съществуващи в България при Стария режим.