Анастас Лозанчев е роден на 8 април 1870 г. в Битоля. Завършва Българската мъжка гимназия “Св. св. Кирил и Методий” в Солун и учи фотография в София. Работи като учител в с. Смилево и Могила, Битолско и работи като фотограф в Битоля. Лозанчев е един от първите дейци на ВМОРО и член на Битолския окръжен революционен комитет. Делегат е на Солунския конгрес (2-4 януари 1903 г.) и на Смилебския конгрес на Битолския революционен окръг (април 1903 г.). По време на Илинденско – Преображенското въстание, заедно с Дамян Груев и Борис Сарафов е член на Главния щаб на въстанието в Битолския ботанически окръг.
След въстанието продължава нелегалната си организационна дейност в Битолско до септември 1904 г., след което се премества да живее в София. През Хуриета и войните, когато Македония е освободена, за известно време живее отново в Битоля и взима участие в юбилейните илинденски тържества през 1943 г. През 1919 г. участва в дейността на Временното представителство на обединената бивша ВМРО. През целия си живот отстоява заетата от него позиция на Солунския и Смилевския конгреси за необходимостта и навременнността от Илинденско – Преображенското въстание през 1903 г. Пише спомени и статии, в които публично защитава отново позициите си. Умира в София на 8 ноември 1945 г. Спомените му се съхраняват в българския исторически архив при Народната библиотека “Св. св. Кирил и Методий”. Тук ги препечатваме от Б. Мирчев, Спомени на някои активни дейци в македонското революционно движение, ИИБИ, т. 6, 1956, с. 482-497.
Спомените на Анастас Лозанчев и на Григор Попев (записани през 1930 г. и 1932 г.) се отнасят до началния период на организацията, до първите нейни стъпки. Те са особено ценни, защото ни разкриват някои драматични моменти от революционното движение в Македония. При прочитането на спомените на Лозанчев трябва да се има предвид, че той е най-критикуваният, сочен като най-ярък привърженик за въстание. И такъв си остана докрай.
На читателя ще направи впечатление невъздържаността, с която Лозанчев се нахвърля срещу Дамян Груeв, с когото на всяка крачка иска да дели мегдан. Трябва да подчертая, че бяха нужни немалко усилия, за да склоня Анастас Лозанчев да разкаже за своята дейност. В това отношение ми помогна обстоятелството, че през детските години другарувах с първородния му син. И при записването на спомените Лозанчев бе крайно възбуден. По отношение на някои дейци той е остър и до крайна мера обективен. Но това нещо не ме смущаваше, защото желанието ми бе да предам спомените му независимо от неговото отношение към някои цели и задачи на македонската революционна борба. Така че спомените и в този си вид са ценни, защото допринасят за изясняване на редица неща. Трябва да отбележи, че и самия Анастас Лозанчев като че ли схващаше остротата на своя разказ по отношение на някои дейци и на няколко пъти изтъкваше, че спомените ще “могат да видят бял свят само след неговата смърт”. (Той се помина през 1945 г.).
“Човек, който не познава истината, живее в тъмнината на невежеството, а чрез невежеството не се намира пътят към свободата!”
Анастас Лозанчев
