В своето учение Шпан се позовава на трудовете на Платон и Аристотел, Тома Аквински и Майстер Екхарт, на философията на немския романтизъм и идеализъм. Развивайки своите теории, той влиза в остър конфликт с господстващите тогава научни течения и се обявява срещу индивидуализма и либерализма в социалните науки, срещу емпиризма, позитивизма и материализма във философията, срещу каузалното, количественото и срещу прилагането на математическо-механистичните методи в хуманитарните науки.

Той противопоставя на емпиризма и неговата причинно-следствена връзка универсализма, учението за целостта, нов метод, който заедно с понятията за цялост, структуриране, преструктуриране предлага всеобхавтна система от категории, които „ни позволяват да оценим пълнотата на света и духовния живот“.

Той описва обществото не като атомистична структура, като механичен сбор от индивиди, а като организирана структура. В рамките на това организирано цяло „всеки отделен член може да бъде адекватно дефиниран само по отношение на висшестоящата единица“ и йерархично структурираната социална единица има предимство пред индивида.

В предложения на българските читатели труд „Философия на историята“ Отмар Шпан поставя много интересни въпроси за същността и смисъла на историческия процес, свързващ минало, настояще и бъдеще, за движещите сили на историята и мястото на човека между материалния и духовния свят в историческия процес.