Заглавието на книгата – „Цариградски носталгии” взето от първите два текста, не само манифестира правото на частта да представлява цялото, но и загатва за дирената широта на взора, за хоризонта, потапящ тясно-националното в универсалния смисъл. „Българското има шанс, само ако събуди цариградското у себе си” – това разбрах едва благодарение на своя път към Цариград-Истанбул.

Това не са класически пътеписи за екзотични и далечни места, а по-скоро културописи, бележки за пътувания през колкото близки, толкова и далечни култури. Те са свидетелства „от първо лице” за близките места, останали далечни за разбирането.

Това е поредната книга на несвършващото българско Възраждане и Просвещение: авторът ще сметне мисията си за успешна, ако читателят изпита не само естетическа наслада, но и обогати своите познания, разшири своя кръгозор.

Това е книга, в която българинът иска да надмогне себе си, пътувайки към самия себе си.

Авторът