„Петвековното османско робство с основание се смята за един от най-тежките и най-трагичните периоди в българската история. Това е време на жестока феодална експлоатация, на политическо безправие, произволи и насилия, на народностна и религиозна дискриминация, на масово унищожение на културни паметници и ценности. Всичко това задържа развитието на българската народност с векове.

Османското завооевание на Балканския полуостров нанесе особено силен удар върху българската народност: една част от българите бяха избити, други – прокудени в чужбина, трети – разселени във вътрешността на империята и подложени на обезродяване. И това ставало не само в годините на завоеванието, а и през следващите – чак до Освобожденито през 1878 година. Поради това не е случаен фактът, че през втората половина на XIX век около един и половина милиона българи живеели далеч от родните си места (в Унгария, Влашко, Молдова и Русия), т.е. почти всеки пети българин бил емигрант. За да укрупят своето господство в българските земи, османските власти заселили в завладените територии инородно население – турци, тюркмени, араби, татари, кюрди, албанци, черкези и други. Обединителен белег на всички тези чужденци станала мюсюлманската религия и турският език. По този начин и самите колонизирани нетурски маси били подложени на асимилация и потурчване.

Колонизираното в българските земи другородно мюсюлманско население поради ограничения си брой не могло да задоволи политическите нужди на империята. При това в различни периоди много от тези пришълци напускали българските предели, а по време на Руско-турската война през 1877-1878 година масово се изселили.

В стремежа си да разполага с многобройно мюсюлманско население, на което може да се опре, османската власт започнала да провежда настойчиво и последователно политика на налагане на исляма и на турския език сред българското население така, както това било направено в Мала Азия и сред други народности на Балканския полуостров. Огромен брой документи от най-различен произход (османотурски, български и европейски) по категоричен начин разкриват тази политика: формите и методите на налагане на исляма; единични и масови ислямизации по цялата българска територия; съпротивата на българския народ срещу тази асимилаторска политика.

Съществуват и много документи, които свидетелствуват за съпротива на мюсюлманското население (турско, различните мохамедански етнически групи и ислямизираните местни жители) срещу османската власт. Тя се изразява както в самостоятелни действия на мюсюлманите против властта, така и в общи действия на мюсюлмани и християни против насилниците и експлоататорите.

В условията на Османската империя, когато и широките мюсюлмански маси били подложени на жестока феодална експлоатация и политически гнет, съпротивата против властта се проявявала в трите познати форми на класовата борба – икономическа, политическа и идеологическа.

Запазените от робството документи, особено османотурските, почти не дават възможност зад мюсюлманските имена да се открие народностната принадлежност. Като се има предвид обаче, че заселеното в българските земи инородно население не било твърде многобройно, че ислямизирането на българи ставало по цялата българска земя и взело големи размери, особено по време на няколкото масови помохамеданчвания, че в живота и душевността на българските мюсюлмани са се запазили и до ден днешен много християнски обичаи и традици, става ясно, че основната част от това мохамеданско население е българско по произход. Затова за една част от мюсюлманите в българските земи съпротивата против султанската власт е проява не само на класова борба, но и има народностен характер.

Събраните в сборника материали са групирани в два дяла. В първия са поместени документи, които свидетелствуват за самостоятелните действия на мюсюлмани против османската власт, а във втория – за общите борби и дружеските отношения между мюсулмани и християни. Това деление обаче е твърде условно: в първия дял се срещат документи, разкриващи общата борба, особено по време на въстанията; във втория са включени някои материали за лична съпротива на мюсюлмани срещу властта.”

– из книгата