Историята на националноосвободителното движение в Македония и Одринска Тракия от края на XIX и първите десетилетия на XX в. е обект на подчертан интерес от историографията. Разкрити са редица страни, свързани с условията, предпоставките и участниците в революционното движение, с неговите конкретни прояви, с последиците от освободителните действия за българското население в Европейска Турция и за официалната политика на Княжество България. В значителна част от изследванията са разгледани въпроси за характера, ролята и значението на Вътрешната македоноодринска революционна организация (ВМОРО) като на най-съществен организационен фактор. Акцентът е поставен върху революционната пропаганда и практика, взаимоотношенията в структурите на организацията и ролята на по-известните й лидери. В историческата литература и в обществените представи се е утвърдил един строг, авторитетен и подчинен на освободителната кауза антитурски образ на ВМОРО , който обикновено се асоциира с революционни и терористични действия.
В същото време документалните свидетелства разкриват и една друга, слабо позната, но много отличителна и съществена страна от сложната характеристика на ВМОРО, която е свързана с нейната външнополитическа дейност. Става ясно, че за периода от 1903 до 1914 г. организацията многократно осъществява тайни и открити политически контакти както с официалната османска власт, така и с младотурските комитети. Както в революционната дейност, така и в политическите си инициативи официалната линия на организацията е свързана с основата ѝ декларирана цел – автономия на Македония и Одринско и защита правата и интересите на българското население в двете области.