Едно от първите неща, които разбрах, беше необходимостта да погледна критично към критическата практика на последните десетилетия. Казвам го като автор на повече от седемстотин рецензии върху новоизлезли книги, написани в периода 1995–2020 г. ипубликувани главно по страниците на в. Култура. Изчетох отново тях, както и написаното от други критици на други места, също така и част от безбрежния поток читателски мнения в различни форуми, сайтове и блогове в интернет. Ясно видях колко голяма може да бъде разликата между оперативната критика и литературноисторическата оценка на едно и също явление. Това създаде необходимостта да оспоря някои критически мнения, включително мои собствени. Критикът пише под микроскоп, а литературният историк приличана инженер, който се опитва да сглоби цялостен механизъм от огромно количество разбъркани части. Понякога жертваш добър автор или творба, ако не можеш да ги наместиш в конструктивната схема. Друг път извеждаш напред творби с не толкова блестящи характеристики, защото са ти функционално необходими, за да сглобиш някоя важна част на общия механизъм.

Съзнавам обаче един парадокс. Написана с амбицията да бъде литературна история, тази книга ще се прочете като критика, защото нейното вчера все още е днес.