По традиция българското слово е нашата родина и хранилище на историческо ни битие. Неслучайно още през 1842 г. в пробната книжка на сп. „Любословие“ Константин Фотинов посочва, че периодичните издания са „повече потребни, нежели хляба“. Ето защо словесното изкуство е най-ярката форма на българския дух и чрез него може да бъде проследена философията на националната ни съдба. Животът в нашата страна доказва, че демократичното общество без свободна, алтернативно говореща преса винаги може да се изправи пред своя антипод: деформираната демокрация. А оттам до налагането на диктатурата крачката е само една. Поради това историята, свързана с развитието и ликвидирането на партийната политическа преса в България, трябва да се изучава и да се знае.