Монографията е посветена на институцията на войнуците от имперските конюшни през първите три века от нейното съществуване. В нея се разглежда въпросът за създаването на войнушкия корпус, социалния произход на първите войнуци, естеството на тяхната служба и командно-управленския апарат (офицерските чинове) на провинциалната войнушка организация в Румелия и столичните имперски конюшни. С помощта на османската регистрова документация в относителна пълнота е реконструирана мрежата от войнушки селища в българските земи и са очертани промените, настъпили в нея през изследвания период. Разгледано е географското разпределение на войнуците по административно-териториални единици и населени места, в които живеят. Проследена е динамиката на населението във войнушките селища през ХVІ – XVII в., като са потърсени политическите и икономическите фактори, които я пораждат. Най-значимият принос на изследването е опитът за реконструкция на войнушкото стопанство – т.нар. служебна бащина, въз основа на няколко войнушки регистрации от XVI, XVII и първите десетилетия на XVIII в. Доказва се, че средният размер на войнушките бащини, макар и малко под законовите норми за един райетски чифт земя, благодарение на данъчните облекчения е бил не само напълно достатъчен за изхранването на домакинството, но и стабилна основа за постигане на добър социален статус на войнушкото население. През XVI – XVII в. войнуците все още са заинтересовани от запазване на служебните си стопанства. След премахването обаче на част от данъчните им облекчения в края на XVII в. те започват масово да изоставят служебните бащини и свързаната с тях служба. Част от бившите войнуци търсят друг начин за препитание, преселвайки се в градовете, където се занимават със занаяти. Войнуците, които остават в родните села и запазват службата си, насочват своите усилия към стопанска дейност извън служебните земи, които вече не са основен източник на приходи за домакинствата, а само добавка към главния им поминък.