В течение на доста години бях навикнал да си водя бележки за гледана театрални представления или филми, за прочетени книги, за срещи и разговори, въобще да доверявам на хартия впечатления, които съм преценил че заслужават това. Хартията пази спомените по-добре от паметта. Водех бележките нередовно, с големи промеждутъци. Днес със съжаление установявам, че при тази нередовност съм пропуснал да отбележа немалко събития в личния ми живот, които навремето, когато са се случвали, са ми се стрували не толкова важни, колкото са се оказали впоследствие. Потънал в непредвидимото течение на всекидневието, човек трудно успява да прозре значението на всичко случващо се.

Заради нередовния начин на воденето им тези записки трудно може да се нарекат дневник в собствения смисъл на думата. Но както и да бъдат наречени, за мен те остават най-достоверният свидетел на миналото, те са устойчивите жалони, които насочват паметта и я предпазват от грешни заплитания. Въпросът как ще ги наречем е без особено значение за целта, е която пристъпвам към тяхното публикуване.