В редица изследвания се прави опит да се излезе от представата, лансирана от марксистката концепция, че средновековният период се покрива изцяло с феодалната обществено-икономическа формация. Едно от тези нови направления е цивилизацион-ният подход. Представата за уникалното в развитието на човечеството, дава възможност акцентът да се пренасочи от общите закономерности в историческия процес, към спецификата и особеното при отделните териториално времеви измерения.

Важна роля в развитието на историческата наука има школата/по-точно направлението Анали, водеща максима на което става „светът като система“. Сърцевина на новия подход е не познанието само за себе си, а да се свърже с „размишлението на проблема“ като част от цялото. По думите на един от най-видните представители на Анали, Люсиен Февр, усилията трябва да бъдат насочени към „усещането за великата драма на относителността“. От 80-те — 90-те години на XX век диференцираното изучаване на отделните структури на обществото, все по-успешно се съчетава с комплексния подход и интердисциплинарността. Започват да се изработват теоретични модели, които да покажат взаимната обусловеност на обществените структури.

Създаването на теоретичен модел за състоянието на държавността през средновековната епоха, неминуемо опира и до проблема за неговата практическа реализация. Това е една от причините да насоча своето внимание към властовите структури на Българското средновековие и тяхната неразривна връзка с българския политически елит.