Възможно ли е Иван Вазов и Константин Величков да бъдат мислени извън своята неизменна сдвоеност? Всеки от тях според собствения си културен формат и в противовес на утвърдените литературноисторически представи: Константин Величков като водеща публична фигура, с откроените си роли на културен строител пламенен политик, писател-художник в изгнание, автор на проникновена поезия за деца, а Иван Вазов като фоново засенен автор, попада в непатетични контексти и изследван като обект на канонизиране всред ритуалната логика на своите знаменателни юбилеи?

Как да бъде възприемана „Българска христоматия” (1884), чиито бележити съставители се изявяват като провидци на бъдещи литературноисторически постановки и законодатели на класическото художествено пространство?

Разколебавайки клиширани визии около двете авторови фигури този сборник успява да зададе други, (не)мислими посоки на тълкуване на факти из неосветените места на литературната история.