Погледът отвън винаги има смисъл и голямо преимущество, когато е непредубеден. Той играе ролята на коректив на собствените ни представи, дори да не ги променя непременно. Струва си да го познаваме дори само заради това, че ни провокира да се вгледаме по-внимателно в отдавна утвърдени тези, да ги преосмислим и преформулираме или да ги приемем с още по-голяма убеденост. Поставянето на собствената история в по-широк регионален контекст също винаги е наложително, но рядко се прави. Релативирането на събития, факти, показатели няма за цел тяхното профаниране, а по-скоро помага за обогатяване на контек­ста и нюансите. Колкото по-обхватна е представата ни за съпоставими явления и процеси, толкова по-реалистична може да стане картината на собственото ни развитие. Затова историята на региона Югоизточна Европа може да предостави много и различни скáли за сравнения – със съседите, с по-далечни сродни общности, с много различните, но живеещи сред нас. Полетата за съизмерване включват както политическите, така и икономическите, правните, демографските, културните показатели. Пледоарията за поставяне на българската история в широк регионален план е оправдана най-малкото заради това, че предлага по-убедителна основа за търсене на отговори на ключови въпроси от близкото минало (Защо българите се освобождават „толкова късно“ от Османската империя въпреки неоспоримите си постижения в сферата на образованието, стопанството, публицистиката, съзаклятничеството? Защо България е най-братската държава на СССР и комунизмът „си отива“ по мирен път? и пр.). Сравнителният подход хвърля допълнителна светлина и върху мащабите на холокоста и на комунистическия терор след Втората световна война, върху границите (или безграничието) на раболепието пред новите господари, върху криминалния нагон на определени социални групи, представян като защита на народа и демокрацията.

Предлаганата „История на Югоизточна Европа от Ранното средновековие до наши дни“ е колективна монография, плод на усилията на някои от най-изтъкнатите съвременни изследователи на региона в немскоезичното научно пространство, сполучливо допълнени от един холандски автор и една унгарска медиевистка. Поради това в нея не се изявява един автор, корифей по всички теми „от хаоса до потопа“, както е обичайно за повечето истории на балканските народи. Всеки от учените, участвали в подготовката на труда, стои зад теми и проблеми, по които има изследователски приноси. В същото време са обобщени резултатите от изследванията на огромен брой автори, чиито публикации са посочени след съответните глави и в края на книгата. В българския превод в максимална степен е запазен техният индивидуален стил, включително чрез пунктуацията, доколкото е възможно. Поради това може да се твърди, че на българските читатели се предлага академичен (научен), а не интерпретативен или адаптиран превод.

Румяна Ил. Прешленова