В книгата „Проблеми и тенденции на архитектурната графика в България през XX век“ се проследява развитието на архитектурната графика в периода като езикови функции, нормативни регулации, вид, качество, технология и външни влияния. Най-общо архитектурната графика е писмен език, който осигурява комуникацията в процесите на запис, проектиране и строителство на сгради и съоръжения. В текста тя се проучва главно като комуникационно явление, а не като художествен артефакт. Набляга се на онези тенденции и проблеми на периода, които очертават характерни направления и създават съвременното „лице“ на архитектурната графика.