Фразеологизмите са езикови единици традиционно, и с основание, определяни като колоквиални. Търсейки отклонения от този стереотип, монографията „Фразеологизмите в съвременната българска поезия“ се насочва към употребата им в текстове, намиращи се на другия стилистичен полюс, а именно — поетичния език. На базата на обилен емпиричен материал, ексцерпиран от стихотворения на Блага Димитрова, Николай Кънчев, Борис Христов, Биньо Иванов и други български поети, се стига до извода, че въпреки етикета колоквиалност, фразеологизмите намират място в поезията и запяват в строен, хармоничен хор с поетизмите, влизат в равната крачка на мерената реч и се превръщат в пълноценно градиво на сложния, многосмислов, иносказателен и фонично-метрично рамкиран стихов текст. Употребяват се както канонично, т.е. съгласно фразеологичната норма, така и иновативно, като вторият тип употреба е плод на бунтарския стремеж на поетите към разчупването на езиковия канон и изграждането на девиантни, но красиви и въздействащи езикови форми.