Книгата, която читателят държи в ръцете си, е талантливо и своеобразно продължение на вектора, заложен преди повече от век от М. Пруст в неговия роман „По следите на изгубеното време“. В български условия „Хроники на безвремието“ са психограма на загубените 30 години от осмисления национален живот, които свикнахме да наричаме „преход“.

Статиите в книгата са свързани на дълбоко смислово равнище. Подзаглавието „Краят на демагогията?“ иде да подчертае не само привидната отстраненост на автора като страничен наблюдател на този най-трагичен обществен разлом на новата българска история, на крушението на идеали и авторитети. В същото време то е и ключ към позицията на автора, разчел ръждивия йероглиф на един летопис на времето с обратен знак, в който падат маските на двойнобиографичните хора, лъсват образите на предатели и предателства.

Така читателят може сам да състави анамнезата на болното време, наречено „преход“ , и сам да произнесе над неговите герои своята справедлива присъд